Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.07.2016 17:32 - "Нестаналото българско общество", доц. Иво Христов (списание "Култура")
Автор: baidobri Категория: История   
Прочетен: 690 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 09.07.2016 17:42

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Бел.: За мен това е най-пълния социологическо-исторически-политически анализ на българската история след 1945 година. Може да бъде описан като изчерпателен, реалистичен, и, донякъде, песиместичен в заключенията си. С тази позиция аз не съм съгласен.

А какво е ТВОЕТО мнение? 


 -----------------

"България принадлежеше близо половин век към съветския обществен модел с всички произтичащи от това последици. Въпреки очертаната времева дистанция, ние все още не можем да оценим и осъзнаем в какво реално сме били въвлечени. А то е, че страната настоятелно бе „поканена” да участва в сърцевината на историческата драма на XX век. От периферно полуселско общество, бяхме запокитени в самия епицентър на геополитическото противостоене. Не казвам, че това е добро или лошо, констатация сама по себе си безсмислена. Казвам, че за първи и може би последен път участвахме, вплетени в централния възел на световната история, което постави сурови изисквания, но даде и невероятни възможности. Освен всичко друго, това изглеждаше не по мярката както на комунистическия ни „елит”, така и на голяма част от българите, народ по принцип аисторичен.Въвлечеността ни в съветската зона предопредели както императива за ускорена трансформация на традиционното българско общество, така и самия модел модерност, който бе наложен – централизирано планово индустриализиране, реализирано за сметка и върху костите на българското село, опаковано идеологически като поход към сияйното комунистическо бъдеще, поставящо хиперакцент върху тежката индустрия, осигуряваща обаче военен паритет с „класовия враг”.
 
Второто бе пълната зависимост на страната от имперския център в Москва, но и ред дребнави възможности за паразитиране върху него. За съветската империя България бе важен елемент от външния отбранителен пръстен. 
...
Третото бе скоростта, темпото, компресията на времето и историческия процес. Налице е особена задъханост на общественото движение, в което стадии, другаде отнели векове, тук биват подминавани като крайпътни гари на социалистическото развитие. Но това е развитие по принципа на догонването, като цялото това ръкотворно социално творение се намира във фатална зависимост от качеството, потенциала, визията, интересите и възможностите на върха. Някъде в края на 70-те години нашенският социализъм опря в исторически възможните лимити за растеж, а властващите върхушки започнаха да гледат на създадените икономически активи през очилата на собственици по право, удоволствие, от което по идеологически причини бяха лишени.
Четвъртото бе пълната изкуственост на тази обществена трансформация. Тя не бе продукт на вътрешно оригинерно българско развитие и потенции, независимо какво се говори сега със задна дата за „златна” България отпреди „девети”. Българската социалистическа модернизация бе наложена отвън и отгоре, а не бе продукт на собствено ускорение. Драмата е в това, че през втората половина на XX век българите бяха издърпани за косите в обществена и геополитическа орбита, за която нямат нито принос, нито са мечтали, нито им беше цел. Безспорно, упражнение жестоко, но то откри съвършено нови хоризонти, други генерални визии, различни впечатляващи потенции. Бързам да добавя, че историята на „прехода” е история на изпадането ни от тази историческа орбита обратно в дебрите на социалната посредственост и бавното историческо умиране.
Пето, това е удивителният успех на начинанието в средносрочен аспект, което обаче предопредели и драмата на неговата кончина. Начинът, по който селското ни общество бе вкарано във „Втория свят”, оформи днешната ни съдба. Зад външната му грубост, „реалният” социализъм построи в ускорени срокове съвършено нова цивилизационна конструкция върху руините на традиционния български свят. Това обаче не остава безнаказано, доколкото е опит да се изхитри историята и да се влезе в модерността през задния вход. Което залага на особената роля на държавата като ядро и мотор на движението, на ролята на властващите групи като инициатори на промяна и развитие или напротив - на стагнация и регрес, като доминиращите социални връзки са тези по вертикала: към и от властовия връх. Всъщност, основният носещ механизъм е концентриран във властовата вертикала, а неговата динамика е динамиката на сблъсъка между отделните клики вътре във висшия номенклатурен властови ешалон. Социализмът е особена модерност, властническа модерност – „кратократия”... Тогава защо сега се учудваме, че „моторът” на днешния български обществен дизайн е подобен. Става дума за потомци на същите хора, на същите, макар и модифицирани, механизми, но с пигмейския аршин на дребна олигархия в нищожна страна.
 
Другият резултат е особеният социален типаж, който бива произведен в резултат на всичко това. Компресията на историята показва как на входа на процеса преди 50 години „влиза” традиционният български селянин, а на изхода – объркано атомизирано същество, обект на елементарни манипулации от господарите на деня. Унищожавайки заварените селски структури, социализмът в ускорен порядък заличава наследени във времето форми на социална солидарност, взаимопомощ, трудова мотивация, кръвни връзки, родови зависимости и ограничености; с една дума: социалната мрежа на наследения български селски свят. Тази мрежа, изключително гъвкава и устойчива, позволи България да понесе двете войни в началото на века и жестоките кризи след тях, като се опря на вкопания в земята български селски колективен персонаж. Същевременно обаче, тази мрежа не позволяваше да се излезе от пашкула на примитивизма и селските народовластнически химери.
Държа да бъда правилно разбран. Това не е „жалба по село” и идеализиране на простия селски живот по Йовков. Просто фиксираме нещата такива, каквито са. Въобще не боравим с категориите кой е виновен и кой не. Такъв разговор е изначално безпредметен и безсмислен. Както се казва: някои неща трябва да се изживеят, като си осъден да ги изживееш и нямаш друг коридор от възможности. Този свят е исторически осъден, като единствената алтернатива е алтернативата как ще умре: по един или по друг начин. Няма как – навсякъде, където е минал валякът на модерния социален процес, селото е първа жертва. Ще рече - не сме особено оригинални. Но нещо много важно – от историческата форма, в която се осъществява модернизацията, зависи какъв тип модерно общество ще се произведе, както и шансовете му за историческа резистентност. „Нашето” не бе исторически резистентно. И една от важните причини за това (наред с геополитическата логика, в която бяхме въвлечени) е, че, унищожавайки заварените селски структури, социализмът ги подмени с формите на етатистката социална организация и урбанизация. Индустриализацията и следващата я урбанизация на българското общество докара селянина в града, даде му образование и шансове за лично и професионално развитие - кариера, но същевременно го атомизира и положи в това ново и съвършено чуждо - на първо време - социално и физическо пространство, натика го в панелните спални на големите градове и го снабди с организационната патерица на държавното предприятие, партийната и квартална ОФ организация. В този тип колективна социална решетка се произведоха съвършено нов тип генерации, които престанаха да бъдат селски като социален типаж (запазвайки обаче всички диви атавизми на селския примитивизъм), но не станаха и граждани, разбирани не в смисъла на днешните „грантови” специалисти по „гражданското общество”. Подобно на структурата на вода в чаша, чиято форма и обем е формата и обема на удържащия я съд, структурата на българското модерно социалистическо общество бе външната структура на държавната броня- организационна, административна, икономическа, идеологическа (дори когато биваше унищожително остракирана чрез серия дебелашки вицове за „Бай Тошо”, в когото мнозина привиждаха себе си).
 
Следователно, произведе се особена социална маса, заложник на външната форма и не притежаваща своя собствена. Това е маса, отдалечена и отчуждена от предишния си начин на живот, обществено инфантилна и изцяло зависима от хитиновата обвивка на държавния социализъм, комуто дължи много. Да запомним това. Доколкото и докато съществуваше тази външна социална поръчка за структуриране на относително сложна икономическа, професионална и административна структура, тази поръчка генерираше съответните професионални и експертни групи със съответния образователен ценз и възможности, та дори и нещо като потомствена „работническа” класа. Като оставим настрана хроническия неуреден битовизъм на социалистическото всекидневие, като цяло тези хора поминуваха добре, изучиха децата си, натрупаха имот, спестявания и перспективи; и в зенита на 80-те поставиха ребром въпроса за „голямата” и „малката” правда, ще рече - за „повече социализъм”, т.е. участие във вземане на решенията. Това, което ги дразнеше с нарастваща сила, бе не „социализмът”, а тъкмо нарушаването на показния лозунгов социалистически егалитаризъм от властници („партийците”) с различен калибър. Което въобще не означава, че е бил поставен въпросът за „смяна на системата”, както сега със задна дата някои халюцинират. Всъщност, „смениха” им „системата”. Отново по същата формула: отвън - под формата на „перестройка” и паническо сдаване на геополитическите позиции, и отгоре – под формата на „преход”. Защото най-голям интерес от „смяна на системата” имаха не тези хора, а едни други.
 
Държателите на системата.
В тази констатация няма нищо оригинално, но тя влиза в противоречие с един удобен основополагащ обяснителен мит на Новото време, водещ своето начало още от т.нар. „буржоазни революции” в Европа. Той произведе фантасмагорията за буржоазната класа – хегемон на революционния процес, възникнала в недрата на „феодализма” и свалила господстващата феодална аристокрация. Накратко, моделът се свежда до това, че „революциите” се инициират и провеждат „отдолу”, от нововъзникнала социална група, която има интерес от обществения преврат и увлича останалото население в кървавите превратности на историята. Това влиятелно клише се прехвърли безпрепятствено в марксизма и в ред съвременни либерални научни и обществени парадигми.
Звучи хубаво. Има само един недостатък: няма нищо общо с истината. „Революциите” се правят от тези, които имат интерес и ресурси за това. А колкото и прозаично да звучи – и първото, и второто се намира тъкмо у силните на деня. Интерес от промяна на социалното статукво имат тези, които са основни негови бенефициенти, но провиждат неговия край. Следователно, те ще са тези, които ще произведат новото статукво, в което, разбира се, ще са в привилегированата позиция да бъдат на върха на хранителната верига. Един от парадоксите на неотдавнашната ни история е, че на „изхода” от социалистическата епоха през 80-те отново изкристализираха два централни групови социални персонажа, но този път сменили диаметрално местата си - на новопроизведената маса от „граждани”, които дължаха своя социален статут и скромен, но реален просперитет на социалистическата система и следователно, не поставящи под съмнение основите на „строя”, и номенклатурната върхушка, която разполагаше с мотива, информацията, възможностите, властта и интереса от неговото разрушаване. Т.е. всичко протече по до болка известната формула: „как да променим всичко така, че да не променим нищо”. За пореден път „масите” станаха това, което винаги са били – обекти, а не субекти на обществения процес, водени за носа към поредното светло бъдеще. Тогава се разрази „Великата номенклатурна контрареволюция”, в която „комунистите” демонтираха „комунизма”, борейки се със себе си... „Прогресивната общественост” беше приканена да участва в представлението, като й се съобщи, че ще се строи поредния обществен „строй”, който ще бъде синтез между социалните придобивки на развития социализъм без самия „социализъм”, гарнирани обаче със „свобода на словото” и почивки на Лазурния бряг. Как да не участваш…
Резонен е въпросът: можеше ли да се избегне всичко това?"
 
---
 
Обикновено дежурният отговор е, че в историята такива питания са забранени изначално. Случило се е това, което се е случило. Всъщност, не е така. И тъй като т.нар. „история” винаги се пише от интелектуалната прислуга на победителите, отдалечена удобно от времето, обстоятелствата, живите свидетели, различните гледни точки и циментирана от дълбоко апатичното безразличие на следващите поколения, чиито глави са зарити в миазмите на катадневното оцеляване или в глуповат хедонизъм, получаваме манипулативни клишета, имащи за цел да легитимират и бетонират днешното статукво. За да разберем можеше ли да се избегне всичко това, ще рече - и днешното ни омерзително битие, трябва да се отговори на въпроса: защо рухна онзи „строй”?
 
Накратко, „часът на истината” за него идва, когато в общи линии технологичната и институционална структура на едно модерно общество бива изградена, но самата тя едва ли може да се „движи” по-нататък предимно чрез административно управление и контрол. Т.е. очертава се следното базово противоречие: можеше ли да се запазят достигнатите геополитически и цивилизационни позиции, като едновременно с това се „трансформира” системата, каквото и да означава това?
 
Бързам веднага да отговоря, че кремълските „старци” и техните продължения и у „тях”, и у нас се провалиха с трясък и в първото, и във второто.
 
Теоретично бяха възможни четири варианта.
 
Първият, нещата да останат такива, каквито са, до пълното разлагане на „строя”. Това означава отказ да се разреши очертаното по-горе противоречие, като се „остави” за някоя друга епоха и други генерации. Както се казва: на теория и на практика може и да е така, но в действителност обикновено става иначе.
 
Вторият бе да се прибегне отново до „затягане на гайките”, т.е. да се „замрази” системата и обществото. Теоретично е възможно, практически – едва ли. Провалът на Андроповите „реформи” го подсказа.
Третият вариант изискваше особени способности за висш политически и управленски пилотаж: наличие на интелектуално ниво, за да се разбере, че са достигнати лимитите на тази форма на организация на обществото; воля и интерес да се запазят достигнатите постижения на модернизацията и социалните и цивилизационни придобивки на социализма, особено в бивши селски общества като нашето; стратегическа визия и тактическо майсторство за дефиниране на формите и етапите, през които да се осъществи постепенно либерализиране на икономическата система, като се даде възможност на повече хора да развият икономическа инициатива, съчетана с държавна стратегия за отстояване на достигнатите геополитически позиции. Звучи технократски добре и е анализирано неведнъж. Само че в едно властническо образувание – кратокрация, всяка реформа, която на пръв поглед изглежда икономическа или управленска, по същество означава поставяне на въпроса за властта и още по-точно: кой да бъде неин субект?
 
Какво означава например „либерализиране” на икономическата система – означава частна собственост върху икономически активи и активности, т.е. възможност за натрупване на ресурс и поне теоретично – на алтернативни властови възможности от люде извън богоизбрания властови кръг. От гледна точка на властовия връх, това означава, че се появяват нови автономни паралелни властови центрове. Трудно упражнение. Трябва или да ги селектираш и аранжираш - до определено не заплашващо „върха” ниво, или да ги унищожаваш, или да ги абсорбираш в съществуващата властова конструкция. Какво означава да ги „абсорбираш”? Означава да накараш досегашните властови елити да се „посместят” и да делят властовите и икономически шансове с „новодошлите”. Няма как да стане: звучи твърде сложно за нашите довчерашни властови чобани.
В началните етапи от своето съществуване социалистическата система бележи изключителни темпове на растеж, като често тези темпове се основават на изграждане на социални и икономически структури буквално на „голо поле”. Голямото предимство, но и илюзия на т.нар. „догонващи” модернизации, е, че те имат пред себе си именно образци за догонване и съперници - в лицето на геополитическия противник, т.нар. „Запад”. Свръхмобилизацията, тоталната етатизация, вездесъщият контрол и съзнателното насочване на макрониво на наличните ресурси на обществото (в това число и най-вече на хората, третирани именно като „ресурс”) обезпечават безпрецедентните темпове на развитие на социалистическите общества поне до началото на 70-те години наXX в. Това, което в крайна сметка предопредели края на социалистическия експеримент (в съветския му вариант), бе и си остава фактът, че „системата” не бе в състояние да открие своя иманентна формула за „развитие”, без да престане да бъде такава, каквато тя е - в своите базови социални параметри и най-вече властови лимити. Като допълнителен фактор, водещ до летаргично успокояване на властващата геронтокрация, допринесе достигането на ракетноядрен паритет в началото на 70-те години и нефтът в Западен Сибир. Това отложи почти с десетилетие острия въпрос: а сега накъде?
 
„Развитието” изисква икономическа, технологична и социална иновация (при това перманентно), което очевидно не може да се осъществи нито чрез „затягане на гайките”, нито пък чрез бутафорните стимули на социалистическото „съревнование” (срамежливият социалистически евфемизъм на квазиконкуренцията). Иновацията изисква креативност на всички нива, а креативността, колкото и да звучи банално, изисква... заинтересованост и социална мобилност. А икономическата заинтересованост може да се постигне единствено чрез даване на самостоятелност на икономическите звена, изразяваща се в задържане и преразпределение на част от рентата, получена в резултат от самостоятелната икономическа активност. Да, но въпросът въобще не е толкова невинен и „технологообразен”, колкото изглежда на пръв поглед. Поставени по този начин нещата, това означаваше, че се поставя под въпрос насочването на съвкупния икономически ресурс към „върха”, т.е. поставя се под въпрос централизираната експроприация и тоталния икономически и партиен контрол, осъществяван под формата на единна и централизирана държавна собственост. На „повърхността” това противоречие се представи като противоречие между средните и висши ешалони на т.нар. „стопанска” номенклатура и „партийната” номенклатура. По същество обаче борбата бе не за запазване на т.нар. „социализъм”, а за това коя точно група ще бъде доминиращият експроприатор на вече създадените икономически активи и в каква точно форма ще се извърши това.
А пък въпросът за формата въобще не е за пренебрегване. Както е известно, генезисът на явлението в значителна степен предопределя неговото съдържание (Маркс). Поради самото си „дейностно” естество, „стопанската” номенклатура, независимо от това дали го осъзнава или не, има интерес от пазарен тип обществена трансформация. Тъкмо на този терен тя се чувства уверена, който като цяло й е познат и близък. Трансформацията на натрупаната социалистическа собственост (т.е. на грамадните за нашите мащаби материални активи) по пазарен път ще означава, че самата тази собственост ще бъде подчинена на капиталови флуктуации и на присъщата им конкуренция. И обратното – доколкото т.нар. „партийна” номенклатура (т.е. действителните държатели на реалната власт) не са пряко обвързани със съдържателната технология на социалистическата икономика, а само с нейния политически, административен и силов контрол, те гледат на нея в най-добрия случай като на „активи”, които могат да бъдат присвоени при удобни геополитически обстоятелства.Основната причина за трансформацията на късния социализъм бе, че управляващият номенклатурен слой от властваща група без собственост неистово се стремеше към рязка смяна на своя икономически статус и превръщането му в собственически. Това последното въобще не означава обаче, че те са се стремели към пазарен или подобен на него тип трансформация или пък към т.нар. „демокрация”. Т.нар. „пазар” не е цел сам за себе си. Той е сложно исторически структурирано институционално средство за придобиване на ресурс. Но не е единственото. А както е известно от историята, въобще не е задължително придобиването на собствеността и нейното по-сетнешно упражняване да се реализира в пазарни форми, по пазарни правила и чрез пазара. Това за информация на нашите доморасли пазарни фундаменталисти. Тук бе задействан инстинктът за самосъхранение на управляващия слой, който в последващия период предприе напълно съзнателно и целенасочено стъпки за демонтиране на системата, но в изгодна за него насока – под формата на привидно „демократични” революции и последвалия „преход”.
Ето защо на практика се реализира четвъртият вариант, който стана реално протеклата „история” на прехода. Той бе съвършено прост и безотказен в своята бруталност и потресаващ в своята ефикасност: да се присвоят активите на „системата”, като се изостави „простолюдието” на произвола и се „клекне” пред геополитическия противник. Както се казва, за това не се изисква нито ум, нито смелост. Във вътрешен план е нужно да имаш властовия ресурс и силовата принуда – „групировките”, а във външен план – да демонстрираш гъвкав гръбнак пред новите господари на деня, та белким те оставят да бъдеш надзорник на територията. Постигнаха и едното, и другото.
 
Останалото е горчивата фактология на „прехода”…"
--------------
Това са избрани пасажи на историческа и социологическа тематика, касаещи почти изключително вътрешните избори и процеси на българската нация. Коментарите върху геополитика и международни отношения са съзнателно пропуснати: за мен решаващите фактори са били и остават гореизброените "вътрешни" причини, включително личните решения на всеки един българи; всъщност самият доц. Христов последно време набляга и на тях. За сведение- и създаване на лично мнение- вижте пълния анализ на на  http://www.kultura.bg/bg/article/view/21807/2 . 

Добри



Гласувай:
1
0


Вълнообразно


1. krumbelosvet - Май малко пралача на галимация.
12.12.2016 12:42
Най-кратко и образно, нас ни повлече падналата Берлинска стена. Не ние я бутнахме. А изложението тече, като че НАШИТЕ елити са я бутнали, макар да се отбелязва, че не са. Т.е. не "петела на Матей", а "Матей на петела", т.е. - галимация. Останалото е спасяване поединично, не от долен егоизъм, а от липса на друга възможност. Всеки приватизира уменията си, а кой както можа, приватизира и активи. Но ГЛАВНОТО не е присвояването, а РАЗРУХАТА НА АКТИВИТЕ, обусловена от хищническото отношение на ПОБЕДИТЕЛИТЕ В СТУДЕНАТА ВОЙНА.
цитирай
2. baidobri - Алтернатива
14.01 19:04
Ако така стоят нещата, какво можем да направим ние с наши сили?
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: baidobri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 13408
Постинги: 31
Коментари: 24
Гласове: 13
Архив
Календар
«  Юни, 2017  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930