Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.05.2016 20:07 - За (не)съществуването на съвременен български национален идеал и произтичащата криза на идентичността (24.12.2014)
Автор: baidobri Категория: История   
Прочетен: 460 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 10.05.2016 20:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
(Текста разглежда връзката политика-липса на идеал-криза на идентичноста и е все така актуален, особено покрай дебата за ИК и правата на българите в чужбина. Добри 10/5/16).

Нарасналата чувствителност на гражданското общество към събитията на национално ниво се изразявава- съвсем правилно- продължаващата вече 3 години политическа криза; криза от която доста сектори на обществения живот са засегнати- бизнес, икономика, здравеопазване, правораздаване, дори и образование и отбрана
. Нека да приемем, че всичките обществени проблеми – повечето от които не са тайна дори и за незаинтересованите от политика българи- са разпознати и от елита, от медиите, и от политически ангажираните. Ако това е така- къде са отговорите на тези дълбоко вкоренени в историята ни проблеми? Къде са дългосрочните надпартийни политики, за които има приемственост в управлението? Каква е ясната дългосрочна национална цел, която да придава смисъл на обществените отношения и да усилва институциите чрез подкрепата на мнозинството?

Имате идеи? Дали те не са част от долуизброените:

  • “реформа” в здравеопазването и съдебната система;

  • “разследване” на поредната финансова пирамида;

  • “смяна” на политическия морал;

  • “нова” конституция или “по-честна и отговорна към избирателя” (sic) изборна система;

  • “влизане” в Шенген и еврозоната (до голяма степен зависещо от външни фактори);

  • инфраструктура;

  • обичайния призив за оставка без ясна идея какво иде нататък;

Тези идеи са краткосрочни, партийно оцветени политики, който повечето партии и общественици избират, често повлияни и от лични интереси. Такива политики винаги, по дефиниция, означават или налагане на идеологически възгледи, или водят до политически противопоставяне и борба за по-добра изходна позиция и надмощие. Такива спорни и разделящи политики са винаги ограничени като времеви хоризонт и/или подкрепа.

Въобще имаме ли като нация национален идеал; общоприета дългосрочна цел, към която елита и мнозинството да са съпричастни и след периодичната смяна на властта?

Рядко се търсят общи допирни точки между големите групи в обществото.

Няма приемственост в държавната и национална политика на партии и правителства; няма я и консенсусната националната кауза, която да обединява обезверените български граждани, които не се чувстват част от „системата“, от „българската демокрация“ и затова не желаят да допринасят и да се чувстват отговорни за настоящето или за бъдещето. В миналото все имаше по-големи идеи от тези горе- дали ще е възраждането на нацията, дали ще е независимостта- духовна и политическа, дали ще обединението на нацията в една държава, дали ще е утопичния и невъзможен “светъл идеал, или пък “обратно в Европа”...

Документи като “Националния план за развитие: България 2020” например дават добра информация за текущото социално и икономическо развитие на държавата, но бъдещите политически цели остават мъгливи и пожелателни: “изграждане на инфраструктурни мрежи...”; “ повишаване на жизнения стандарт на населението чрез” следват още мъгливи инструменти; “ повишаване на конкурентноспособността на бизнеса” чрез още пожелания.

Къде са конкретните числа и поставените цели? Кой български политик последно е говорил за консенсус и съгласие около един или няколко приоритета? Кой български политик последно е говорил за постигане на дори и тези мъгливо дефинирани цели за 2020 година и чрез тях да е мотивирал решенията и обещанията си? Защо черти от нашия обществен живот са тези: краткосрочност, безвремие, липса на стратегически поглед, липса на солидарност и единство по определени въпроси? Нужни ли са ни вътрешни и външни кризи/трагедии за да се сплотява нацията, от един случай до друг?

Защо тези дългосрочни конкретни цели да не са, например:

  • България да има за цел трансформирането на икономиката си в развита икономика, близка до много точно дефинираните критерии на, например, ОИСР;

  • или, достигане на БВП/ глава на населението до това-или- онова ниво;

  • или, намаляне на демографската криза и стабилизиране на населението до общоприето ниво;

  • или, усилия за създаване на истинска правова държава, чрез определен еталон/критерии, какъвто и да е той като цел- например съд и прокуратура изключително независима от изпълнителната власт ;

  • или, ограничаване на корупцията до предопределено ниско ниво като цел- достатъчно много индекси и начини на измерване има;

  • намаляване на бюрокрацията с определен %, въвеждане на електронно правителство чрез въвеждането на тези-и-тези системи;

  • приобщаване на българската емиграция, вътрешни и външни малцинства към нацията и държавата- чрез тези и тези политики;

Какво спорно или тяснопартийно има в тези цели? И тук не става въпрос за идеализъм- да, тези успехи са трудно постижими- но това не означава че обществения диалог и мнение няма как да окаже влияние на властимащите. Популистките уклони на политиците- сини, жълти, червени и прочие- са явни. Това е нещо нормално за личности на постове, пряко зависещи от масовото публично мнение, А сега, 2 години след февруари 2013г., способни ли сме на по-конструктивни идеи и цели от обикновения и, наистина неоригинален, призив за “оставка”...?

Може би най-належащите стъпки за истинска промяна, а не подмяна, трябва да започнат от българските училища и университети. Увеличени средства (като процент от БВП трябва да е абсолютен приоритет, като се има предвид демографската катастрофа и бързо застаряване на нацията) за образование, култура, наука и иновации не са загуба на бюджетни средства, а са инвестиция в бъдещето на нацията, дори инвестиция в нейния интегритет, нейното съществуване. Инвестирането в образованието на нацията- с цел увеличаване на процента мислещи, можещи и мотивирани личности- е пример за национална политика, за идеал, върху който трябва да има консенсус. Критерии за това има достатъчно, външни и вътрешни: изпитите ПИЗА; вътрешните изпити и матури- и техните оценки; броя грамотни и броя отпаднали от образователната система преди 12ти клас; защо не и изискванията на вътрешния пазар на труда, особено що се отнася до позиции, които предполагат висока квалификация.

Да продължаваме ли с националните каузи, които, може би, ще попречат на бъдещите мустакати фараони и неморални политици да се упражняват на наш гръб?

  • процент от БВП за култура, наука, иновации- чрез БАН- да стигне определено ниво;

  • И вместо “кауза/идеал”, един интересен риторичен въпрос: какви са българските успехи в ранклистите за висше образование и качество на университети?

Всичко това, разбира се, е само пожелание. Защо гореизброените недостатъци и липси не се приемат като огромен национален проблем? Ако образованието не приоритет на една нация, какво е? Явно сме забравили какво “създаде” българската нация през Възраждането- и това е една трагедия, сама по себе си.

Дори да приемем, че дефинирането и приложението на подобни дългосрочни политики е сложен процес, то поне дискусията за това какво може да обедини нацията- ако такова нещо съществува- трябва да е започнала. Липсата на тази дискусия, на този начин на стратегическо мислене за настоящето и бъдещето, е най- притеснителна. Опитите на университетски преподаватели и академици да разискват и предлагат решения за проблемите на настоящето- демографската криза най-често се споменава- заслужават повече обществено, политическо и лично внимание. Но това е, разбира се, само един пример.

Истинското начало е личното критично мнение и морална нетърпимост. Каква е твоята “национална кауза”?

Чакаме Вашите мнения!

Добри 24.12.14  




Гласувай:
1
0


Вълнообразно


1. krumbelosvet - Нашият идеал е обединение на всички българи.
17.11.2016 08:44
Защото са изключение МАЛКИТЕ нации, които се радват на национално удовлетворение. (И те обикновено са под крилото на големи съседи, което за нас е невъзможно.)
Но ВСИЧКИ велики сили са против нашето обединение и то е невъзможно ТЕРИТОРИАЛНО. И ще остани невъзможно. А живот между цигани и турци за нас не е живат, както и за тях, и те ще ни видят сметката при първа възможност. (Можеше да си живеем заедно, когато бяха малки малцинства. ВСИЧКИ СЪСЕДИ са провеждали етническо прочистване и ГЕНОЦИД над българите.) Ако не ни унищооаваше новия брат, можеше да мислим за НЕ-ТЕРИТОРИАЛНО обединение, което е възможно при БЛЕСТЯЩИ УСПЕХИ в няколко от важните области - наука, икономика, култура, спорт... Но с УБИТА икономика, това е невъзможно. Май трябва да основем таен БРЦК, за да посеем нужното СЛОВО. Ако даде Бог, то може да поникне. Това е.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: baidobri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 20596
Постинги: 37
Коментари: 30
Гласове: 19
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930